Възможностите за провеждане на принудително изпълнение срещу държавата и общините

Държавата и общините са участници в гражданския оборот. Те са страни по множество и най-разнообразни частно-правни отношения, които попадат в областта на гражданското право, трудовото право, търговското право и др.
В резултат на това за тях се пораждат и те се ангажират с изпълнението на определени задължения, голяма част от които са свързани със задълженията за заплащане на определени парични суми, или иначе казано задължения за заплащане на цената на съответни стоки или услуги или други възнаграждения. Някои произволни примери за такива са следните:
– Задължения свързани със заплащането на трудови възнаграждения;
– Задължения свързани със заплащането на цената на доставяне на стоки или извършвани услуги /строителни, монтажни, транспортни и др./;
– Задължения за заплащане на авторски възнаграждения във връзка със служебно създадени обекти на авторско право и др.
В същото време често или не толкова се случва държавата или общината да не изпълнят тези свои задължения. В такава една ситуация за насрещната страна се поражда правната възможност – възниква правният интерес да осъди държавата или общината да заплати съответните задължения. Добре, да приемем, че едно такова съдебно производство бъде доведено до край и се достигне до етапа на влизане в сила на съдебно решение в горепосочения смисъл, то в тази ситуация възниква въпросът какви са възможностите на кредитора да получи реално изпълнение на присъдените му вземания, ако въпреки това държавата или общината отказват да изпълнят доброволно задълженията си.
Нормативната уредба в това отношение се съдържа в разпоредбите на чл. 519 и 520 от ГПК.
Отделно от това в края на 2010г. бе постановено и решение на Конституционния съд, което е посветено специално на горепосочените нормативни разпоредби и респективно тяхното съответствие с конституцията – РЕШЕНИЕ № 15 от 21 декември 2010 г. по конституционно дело № 9 от 2010, съдия докладчик Емилия Друмева.

Преди да започне изложението на правилата за провеждане на изпълнително производство срещу държавата и общините заслужават внимание някои допълнителни бележки.
Държавата и общината за разлика от другите правни субекти имат своеобразна двойнствена природа. От една страна, това са образувания, които са натоварени да изпълняват публично-правни функции. Те са субекти на публичното право и функциите им се свързват с осъществяване на дейности в защита и в услуга на обществения интерес. В тези отношения и държавата и общината осъществяват властнически правомощия, съответно на което и ответните страни дължат подчинение.
В същото време, от друга страна, и държавата и общината участват и в гражданския оборот, сключват сделки с другите субекти на гражданското право, съответно на което и в тези отношения те няма как да не са равнопоставени на съответните си съконтрагенти. В тези правоотношения държавата и общината вземат участие при условията на равнопоставеност с другите правни субекти като физическите лица, търговските дружества, сдруженията и др.
В пряка връзка с посочените по-горе две роли на държавата и общината се намира и разграничаването на притежаваното от тях имущество. Така например част от имуществото на държавата и общината е такова в режим на публична собственост, докато друга част от имуществото им е в режим на частна държавна, респективно общинска собственост. Публичната собственост на държавата и общината е извадена от гражданския оборот, съответно възможностите за извършване на разпоредителни сделки с такова имущество са изключени. Публичната собственост има своето основно предназначение да осигурява функционирането на държавните/общинските институции. Публичната собственост на държавата/общината са обекти от национално респективно местно значение, както и други обекти, за които закон или друг нормативен акт предвижда такъв статут.
Частна собственост на държавата и общината е имуществото, което не е със статут на публична собственост.

Що се отнася до извършване на принудително изпълнение срещу имущество на държавата установеният в ГПК режим има следните особености.
Принципно положение съобразно чл. 519, ал.1 от ГПК е правилото, че не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения. С други думи това означава, че не е възможно образуването на изпълнителни дела и извършването на изпълнителни действия срещу държавни учреждения, т. е. държавата.
В разпоредбата на чл. 519, ал.2 от ГПК е посочен пътят, по който се изплащат паричните вземания от държавата. Изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение, който следва да изплати съответната парична сума от предвидения за това кредит по бюджета си. В случай, че за съответната бюджетна година не са налице средства за посочените цели, то за висшестоящото учреждение е регламентирано задължението да предвиди изплащането на сумата най-късно с бюджета за следващата година.
Интересни мотиви са изложени в горецитираното решение на Конституционния съд на РБ относно режима на изпълнение срещу имуществото на държавата. В своите разсъждения конституционните съдии посочват, че само по себе си принудителното изпълнение представлява изпълнение срещу имуществото на длъжника със силата на държавната принуда. С други думи принудителното изпълнение се осъществява с помощта на държавата в лицето на държавните и частните съдебни изпълнители, които в единия случай са служители на съдебната система (т.е. на държавата), а в другия случай са лица, на които държавата възлага изпълнението на определени функции по осъществяване на принудително изпълнение. От тази гледна точка в случаите на наличие на вземания срещу държавни учреждения ако бъде допусната възможността за принудително изпълнение срещу държавата означава да се приеме възможността държавата да изпълнява срещу себе си. В това отношение Конституционният съд приема, че горепосочената ситуация съдържа в себе си противоречие, което е недопустимо. Допълнителен аргумент в подкрепа на установения режим се посочва и обстоятелството, че държавните учреждения и съответно техните ръководители и служители по принцип действат законосъобразно. В решението си конституционният съд не формулира ясно твърдението, но подтекста е в смисъл, че имайки предвид горното изобщо е немислимо да се стигне до ситуация, при която вариант 1/ ако съответния кредитор предяви изпълнителния си лист и по бюджета на съответното учреждение има средства съответното задължение да не бъде изплатено или вариант 2/ ако по сметките на длъжника не са налице средства, то по разпореждане на висшестоящия орган да не бъдат взети мерки за изплащане на задължението със средства от бюджета за следващата година. В практиката и в ежедневното общуване с държавните институции обаче сякаш нещата не стоят по гореописания идеален и теоретичен план.

По какъв начин стои въпросът за осъществяване на принудително изпълнение срещу общините?
Съответната нормативна уредба в това отношение е изложена в разпоредбите на чл. 520 от ГПК. Основните особености са следните. На основание чл. 520, ал.1 от ГПК се установява правилото, че не се допуска изпълнение върху средствата по банковите сметки на общините, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Смисълът на това правило се състои в това, че посочените средства, постъпващи като субсидия от републиканския бюджет, са необходими на общините за осъществяване на техните публично-правни функции.
В същото време на основание чл. 520, ал.2 от ГПК се посочва, че изпълнението на парични вземания срещу друго имущество на общините – тяхна частна собственост е възможно и се осъществява по общите правила, установени в ГПК.
В това отношение се наблюдава и основната разлика между установения режим на принудително изпълнение срещу държавата и общината. Спрямо държавата принудително изпълнение е изключено във всички случаи, докато по отношение на общината принудителното изпълнение е невъзможно единствено във връзка със средствата по банковите им сметки, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. По отношение на имуществото – частна общинска собственост принудително изпълнение е възможно и то се осъществява по общите правила на изпълнителния процес, установени в ГПК. По-конкретно това означава, че е възможно представяне на изпълнителния лист пред държавен или частен съдебен изпълнител и последващи действия от страна на последните за събиране на задължението от имуществото на общината – нейна частна собственост. Именно във връзка с това, че такава възможност е налице не е предвидена и сходна регламентация както при държавните учреждения за предвиждане на изплащането на задължението от бюджета за следващата година, още повече освен това и че в случаите на общините не е налице висшестоящ орган.

В края, за целите на максималната изчерпателност и практическа насоченост си заслужава да се отбележи и уточнението във връзка с поставения по-горе въпрос във връзка с режима на изпълнение на вземания срещу държавните учреждения. Както беше посочено на практика държавните учреждения далеч не са толкова примерни и изрядни в поведението си и по отношение на спазването на правилата да изплащат своевременно своите задължения или ако не разполагат със средства да предвидят изплащането в бюджета си за следващата година. Какво може да се направи тогава?
Своеобразна гаранция и средство за защита е установена в разпоредбите на Наказателния кодекс. По-конкретно става въпрос за разпоредбата на чл. 296, ал. 1 от НК. Същата предвижда наказание – лишаване от свобода до три години или глоба до 5000 лв. за всяко лице, което попречи или осуети по какъвто и да било начин изпълнението на съдебно решение.

© Адвокатска кантора „Юрикон”/адв. Дойчин Иванов. Използването на тази статия, както и на фрагменти от нея без изричното съгласието на нейния автор е забранено и се преследва по предвидения от закона ред.